Средата, в която живеем
Искам да обясня отношението си към старите сгради на София, въпрос, повдигнат в един от постингите (Консерва), но който е и свързан много тясно с бъдещето на града. Трябва да призная, че съм привърженик на новото строителство. Обичам новите сгради, модерната архитектура, фантазията и таланта на съвременните архитекти. Също така обичам динамиката, развитието и не…
Искам да обясня отношението си към старите сгради на София, въпрос, повдигнат в един от постингите (Консерва), но който е и свързан много тясно с бъдещето на града. Трябва да призная, че съм привърженик на новото строителство. Обичам новите сгради, модерната архитектура, фантазията и таланта на съвременните архитекти. Също така обичам динамиката, развитието и не смятам, че нещата трябва да стоят на едно място и че всичко трябва единствено да се възстановява и поддържа само защото някой преди години го е построил там и така. Модерната архитектура и градоустройство обаче е изкуство на средата. Не живеем в 60-те години, когато и у нас, но и навсякъде по света, бяха съборени безцеремонно сгради и квартали, за да се отвори място на архитектурата на бъдещето. Сега знаем, че със самата си поява тази архитектура на бъдещето се превърна в печално строително минало. Затова съм против главно против онези модерни сгради, които не се съобразяват и не се свързват с околната среда – било то градска или природна. А София е много сложен град. В него има няколко пласта и няколко измерения, с които всеки строител, архитект или инвеститор трябва да се съобразява. Първо, планините, които обграждат София и я правят уникална европейска столица. Всяка сграда трябва да се съобразява с тях, или поне да не се прави, че ги няма. Второ, парковете. София има великолепни, макар и ужасно занемарени паркове. Трето, археологическото наследство на София. Градът е невероятно богат на археологически паметници, много от тях още неразкрити. Археологията е невероятна възможност за София, но и голямо предизвикателство. Как да интегрираме археологическите находки в една динамична съвременна градска среда? И не става дума само за музейното съхранение, но за свързването на новото и древното. И то без кич. Четвърто, София има и ново архитектурно и градоустройствено наследство. То е вероятно най-важният ориентир в развитието на града, защото това наследство е най-живо. Голяма част от софиянци живеят, работят и се забавляват в сгради, които носят стила и духа на неотдавна минали епохи. И ние трябва да съхраним това наследство. С риск да прозвуча малко ексцентрично, ще кажа, че към архитектурното наследство на България принадлежи както така наречената „Стара София”, така и сградите от култово време. Някой ги беше нарекъл „последният стил в архитектурата”. Сградите, които знаем като „Партийния дом”, ЦУМ и Шератон, както и по-малки сгради от този период за част от архитектурното ни наследство и ние трябва да ги впишем в града. Ние все още ги мразим, не без основание, и те стоят отчуждени от градската среда. Най-големият чар на София обаче е в сградите от началото на 20 век и за тях съм напълно съгласен, че трябва да се полагат особени грижи. Вярно, по-лесно е да се събори една такава сграда и на нейно място да се построи офис център. И по-доходно. И по-лесно за поддръжка. Но този подход е престъпление към собствената ни принадлежност. Никой няма да ни прости такова престъпление. Особено децата ни. Един от случаите, които най-ми тежат е къщата на семейство Паница (бившето китайско посолство), в самото сърце на София – срещу Софийския университет и почти срещу Народното събрание. Една от най-прекрасните къщи на София е оставена да се руши. Независимо чия е собствеността на подобен имот, кметът не бива да остава безучастен към съдбата му. Ще направя всичко възможно, за да сложа отново тази къща на картата на София. За жалост вече загубихме много сгради. И досега не мога да разбера как например позволихме старата градска библиотека да бъде разрушена и на нейно място да се построи нова и много съмнителна в архитектурно отношение сграда. И като казвам „как позволихме”, имам предвид ние всички. Никой не се противопостави тогава по някакъв видим начин на това строителство. Тук включвам и себе си. Примерите са много. Ние, всички ние, трябва да се вглеждаме във всеки детайл на София, всяка къща, всеки прозорец, всяка ограда, врата, покрив и да се опитваме да разберем дали този детайл носи нещо в себе си или не. И да се питаме не само за това дали трябва да съхраним този детайл, но и също, и това е много важен въпрос, как да съобразим новото строителство с този детайл. Това не означава да не се строи, не означава да няма модерна архитектура, не означава да няма авангардни сгради, но означава да се строи интелигентно, културно и природно и исторически съобразено. Ето това е моят съвсем личен и не политически манифест за строителното развитие и съхранение на София.
Pingback: Ден за действия. в Блогът на Богомил Шопов.()